Съдбата на забравените деца: История насиротството и осиновяването в България

Осиротялото дете – малка, тиха фигура в сянката на историята, често незабелязвана от големите наративи за война, бедност и социални катастрофи. Ала през погледа на всяко такова дете се разказва различна история – за загуба, за оцеляване, но понякога и за надежда. Историята на сиротството и осиновяването в България е именно такава – трогателна, сложна, и неразривно свързана със социалните трансформации на страната.

Началото: деца на войната

Корените на институционалната грижа у нас се свързват с тежки исторически събития. Според изследователката И. Тодорова, необходимостта от домове за сираци възниква след Априлското въстание и особено след Руско-турската освободителна война. Стотици деца остават без родители. За тях обществото създава първия приют през 1878 г. в град Пловдив – инициатива на Дружеството на съпругите на висши руски офицери. Домът предлага не просто подслон, а възможност за живот – с храна, грижа и образование. В началото там се отглеждат около 60–70 деца, като броят им се удвоява в рамките на десетилетие.

Финансиран изцяло чрез дарения и обществени инициативи, домът в Пловдив по-късно става държавен, но не губи обществената подкрепа. Отначало той е предназначен само за деца, останали сираци поради войната, но с времето приема и деца, лишени от родителска грижа по други причини. Така се поставя началото на мрежа от подобни домове в страната – във Варна (1898), Русе (1907), и по-късно – в редица градове като Велико Търново, Шумен, Плевен, Враца, Кюстендил, Чирпан. До 1919 г. вече функционират 12 окръжни и 2 държавни дома.

Преходът към социална система

До средата на XX век институционалната грижа се разширява значително. През 1965 г. вече има домове във всички окръжни градове. Но истинската трансформация настъпва през 90-те години на XX век. Тогава в домовете започват да се настаняват не само деца без родители, но и деца, изведени от биологичните си семейства поради неглижиране, насилие, крайна бедност, нежелана бременност, увреждания или други социални и здравословни фактори.

Тази промяна води до рязък ръст в броя на настанените деца – около 35 000 деца в 359 институции. Това е моментът, в който България се изправя пред болезнената истина: институционалната грижа вече не е временна мярка за крайни случаи, а се превръща в системно решение на социални неравенства.

Законът и правото на семейство

Още през 1948 г. осиновяването у нас е регламентирано със „Закона за лицата и семейството“. По-късно, с въвеждането на Семейния кодекс през 1968 г., се налага пълното осиновяване като предпочитана форма. През 1985 г. се регламентират и двата вида осиновяване, които са валидни и днес.

Истинската революция в разбирането на правото на дете да расте в семейна среда идва с присъединяването на България към Хагската конвенция през 1993 г. Конвенцията за правата на детето подчертава ясно: семейството е основна среда за развитието на детето, а държавата има задължението да осигури алтернатива, която максимално се доближава до нея, когато биологичното семейство не може да изпълнява тази роля.

От хоспитализация към хуманизация

Показателен е отчетът от 1997 г., свързан с проект на швейцарския Червен кръст за състоянието на домовете „Майка и дете“ в България. Анализът е безмилостен: институциите нанасят вреди върху физическото и психическото развитие на децата. Малчуганите показват сериозно изоставане в двигателните, когнитивните, емоционалните и социалните си умения. Мнозина развиват и синдром на хоспитализъм – състояние на дълбока емоционална изолация и липса на базова сигурност.

Тези заключения не остават без последствия. В края на 90-те години започват реформи, които целят деинституционализацията на грижата за децата. Разработват се програми за превенция на изоставянето, стартират социални услуги за подкрепа на рискови семейства, създават се центрове за настаняване от семеен тип, а приемното родителство се утвърждава като реална алтернатива на домовете.

Поглед към бъдещето

Историята на сиротството и осиновяването в България е свидетелство за борбата между трагедията и надеждата. В нея се преплитат сълзи от загуба, но и жестове на доброта, институционален прагматизъм, но и хуманистичен стремеж към семейство за всяко дете. Пътят е дълъг, но е ясно – нито едно дете не бива да расте без дом, без прегръдка, без глас, който да му каже: „Ти си желано дете.“