За модерния нарцисизъм

Историята на нарцисизма започва отдавна. Фройд през 1914 описва един проблем за психичния апарат който има икономическо естество – тоест ангажиран с инвестирането на жизнена енергия на различни места – в себе си или в другите. Идеята за нарцисизма е загатната по-рано в други негови работи, но нека останем в 1914. С риск да редуцирам съществена порция от работата му, ще кажа, че в статията му се изследва, измежду други въпроси, начина по който, и обстоятелствата при които, ставаме по-загрижени за себе си, отколкото за другите. Важно е да се има предвид, че все още не говорим за нарцисизъм такъв какъвто е познат днес, не става въпрос за диагностичната единица „нарцистично разстройство на личността“. Когато Фройд говори за нарцисизъм, той описва обръщане на интереса на човек от света към себе си. Това е спектър и на края му стои психозата. Едно от разбиранията е, че способността да различиш себе си от другия е нарушена в нарцистичните неврози. Това звучи много сложно и е точно такова. Една от вариациите на това да не различаваш себе си от другия е да харесаш някой който прилича на теб към момента, прилича на теб в миналото или прилича на това което се надяваш да бъдеш (някакъв идеал). Фройд е смятал също така, че хора с подобни трудности не могат да се повлияят от терапия, защото не могат да създадат връзка с терапевта която да бъде изследвана, те са дълбоко незаинтересовани от него. По-късно други автори казват, че това не е точно така, просто връзката с терапевта е малко по-особена, но има как да бъде използвана за терапията. В същата статия Фройд дава един пример за нарцистична инвестиция в Аз-а през преживяването на болка, с други думи, как да мислиш за другите ако те боли зъб на пример, тогава ставаш изцяло ангажиран със себе си. Тук е и момента да кажем, че нарцисизма не е лоша дума, нито нещо което има каквито и да е морални характеристики.

До сега знаем, че нарцисизмът може да е състояние на ангажираност със себе си, оцеляването ни и прочее. Едно от важните полета на оцеляване е социалното оцеляване – да те харесват, обичат и т.н., с други думи да не те отхвърлят и да ти се подиграват.

С времето се стига до описание на нарцисизма като ангажираност със себеоценката. Нарцистичния характер е описан като такъв, който се опитва да намери начини да регулира една нестабилна себеоценка. Тези механизми по които го прави, ако пречат на индивида или на адаптацията му се наричат симптоми, така се появява и нарушението нарцистично личностно разстройство в класификаторите.  

До сега много бързо разгледахме как изглежда еволюцията на нарцисизма. Истината е, че концепцията е много сложна и много изследвана. Какъвто и опит да направим да я резюмираме тук би бил недостатъчен, за това ще се ограничим до това редукционистко описание.

Освен в клиниката, нарцисизмът намира употреба и в социологията и опитите на други учени да разберат промените в обществото. Тук ще започне и проследяването на това как нарцисизмът от клиничен феномен се превръща в социален, популярен и неговата съдба и превратности докато стигне до фийда ви във фейсбук, инстаграм или ютуб.

Началото е с книгата на Кристофър Лаш (The Culture of Narcissism). Изключително интересна и доста дълбока книга за начина, по който промяната в обществото след втората световна води до завишени консуматорски нагласи, проблеми с ангажирането с каквото и да е в дългосрочен план, страх от интимност и много други феномени, които са причислени към нарцисизма. Изведнъж нарцисизма излиза от клиниката и влиза в обществото.

След това излиза и книгата на Jean Twenge & Keith Campbell - The Narcissism Epidemic – Living in the Age of Entitlement от 2010. Книгата затвърждава идеята за нарцисизма като феномен в културата, който я определя. Ще си позволим да коментираме някои аспекти на книгата, които правят впечатление. Начина по който е писана съвсем не изглежда като научно четиво, по-скоро има полемичен стил, което я прави по-лесна за четене, но доста опростява научната информация. Дават се примери с изследвания на самооценката в Щатите към момента на писане на книгата, изследвания които показват завишаване на самооценката, което се причислява като един от способстващите за нарцистичната „епидемия“ фактори. Възникват въпроси за резултатите, провеждането на тестирането и интерпретацията на резултатите, въпроси на които един научен текст обичайно отговаря. Другото което забелязваме е повторяемостта на тезата без тя да претърпява разширение, книгата оставя впечатлението, че авторите искат да затвърдят от читателя основната си идея. На последно място, на много места се чете като лично мнение по обществено знчима тема, като смесица между опит да се вентилира емоция и логични аргументи, тезата резонира особено с читатели склонни да интерпретират социалните промени като морален упадък. Книгата постига широк обществен отзвук и поставя реални въпроси за промените в себеоценката, въпреки че начинът на аргументация на места изисква по-критично четене.

Позволяваме си да разгърнем толкова върху коментар от книга по една основна причина – в етикетираната като научна или научно-популярна литература вече се появява морален елемент, има ясна позиция – че нещо което се случва в обществото и в човека е лошо. Не става ясно кое е първото. Мнението на авторите ли оформя общественото мнение, или е самото то оформено от вече готови обществени нагласи. Вероятно и двете са валидни.

Проследихме света на науката. Едва ли, обаче, една книга от 2010 е променила нагласите коренно и е собственоръчно създала популярния облик на нарцисизма такъв какъвто го виждаме сега, още повече, че там се говори за социални феномени в голям мащаб, а не се описват клинични прояви. Не се опитваме да кажем, че една книга не може да промени света, културата и обществото, но в днешно време има по-достъпен начин.

Един от изворите на знание по въпроса „Как нарцисизма се превърна в това което виждаме днес?“ е в социалните медии. Двама създатели на съдържание излизат на преден план. Единият е Сам Вакнин – човек със спорна експертност, с докторска степен от университет, който не е акредитиран в страните в които споменава да има локации. Научната стойност на публикациите му е също оспорвана, заради това, че предимно публикува в журнали, които са определени като хищнически (такива в които се плаща за да бъде публикуван труд и се избягва peer-review). От друга страна, една от книгите му е много често цитирана, основно отавтори които пишат книги за самопомощ. Въпреки това разбирането му за нарцисизма се базира на работата на двама от най-влиятелните учени в областта – Ото Кернберг и Хайнц Кохут. Самият той се определя като човек страдащ от нарцистично личностно разстройство, което води и до последния въпрос за демократизацията на диагностиката – всеки може да си сложи диагноза сам в ерата на масовата комуникация. Това не бива да се гледа като упрек към хората които търсят отговори. Демократизацията на диагностиката може да сочи и към провал на психично-здравната система да се погрижи и да насочи хората по добър начин.

Друг инфлуенсър който има пръст в популяризирането на нарцисизма е Д-р Рамани Дурвасула. Тя е клиничен психолог, психотерапевт и работи в сферата на психичното здраве. Има неща, обаче, които трябва да се имат предвид. Доктор Дурвасула често уточнява че няма предвид диагностичната категория нарцистично личностно разстройство, а личностен стил който нарича нарцисизъм. За разстройството са нужни според ДСМ (диагностичен наръчник на американската психиатрична асоциация) 5 от 9 критерия да бъдат покрити. За личностния стил – не. Дебатът за валидността на описанията на личностните разстройства в наръчниците е много сериозен в науката, самите описания създават голям проблем. Важно е да се има предвид тенденцията за свръхдиагностициране в световен мащаб, не заради зла конспирация, а поради навярно нуждата от ясни категории когато психичното здраве се срещне с публичната администрация. По-важното е, че терминът нарцисизъм в публичните изяви на Д-р Дурвасула е един вид субклиничен (под прага на нужните критерии за психично разстройство) синдром, който според нейните изследвания може да бъде 8 типа. Тя описва много видове нарциси, които се справят с проблема със самооценката по различни начини, както и как това влияе на партньорите им. Рамани Дурвасула много пъти предупреждава за използването на термина нарцисизъм като обидна дума и като шапка за всяко неприемливо човешко поведение, в същото време обаче с широтата на описанията си създава и предпоставка за concept creep - това е феномен в който научна концепция навлиза във всекидневния език и започва да се използва без дискриминиране.

Д-р Рамани Дурвасула всъщност дава много интересна информация, която смятаме че може да е полезна за хора които са във връзка която ги кара да се чувстват не зачетени, потиснати и като цяло зле. Хора преживели емоционално и психологическо насилие биха могли да открият нещо смислено в работата й, най-малкото думи с които да изразят какво преживяват. Въпросът тук е, че не всичко това е причинено от нарциси.

И двамата –Вакнин и Дурвасула – независимо от различията в експертизата и подхода си, запълват едно и също пространство: нуждата на хората от език с който да опишат и осмислят болезнените си преживявания във връзките.

Проследихме историята на превратностите на термина нарцисизъм. От Фройд през Лаш до съвременните популярни възгледи. Ако трябва да обобщим това което се случва, можем да стигнем до идея, която Ерик Ериксън много добре формулира по свой начин, че съвременния човек страда от неяснотата на идентичността си. Ако до преди проблемите на хората са били във връзка с това, че знаят какви искат да бъдат, но не знаят как да го постигнат или нещо им пречи, то днес не сме сигурни какви точно искаме да бъдем. Това е може би което създава тази „нарцистична“ фасада. Неяснотата е много трудно преживяване за хората, това което често правим в такива моменти е да се опитаме да категоризираме нещата в разбираеми категории, дори с цената на обективността. Имаме нужда от добри и лоши за да осмислим света. Някои казват, че в юношеството идентичността се формира, не през какви сме, а какви не сме, някак по-лесно е така. Навярно това е ролята на поп-нарциса – да е новия архетип на злото, който да ни даде посока какво не искаме да сме, с кого не искаме да сме и така нататък.

Първоначалната идея на тази статия беше да покаже, че начинът по който се говори за нарцисизъм в съвремието размива границите на един доста изследван феномен с ясни критерии и той се превръща в шапка за човешки поведения, които могат да нараняват другите. От прегледа на книгите свързани с „нарцисизма“ в обществата започна да се оформя въпроса за отговора на големите групи на объркване и неяснота за бъдещето. В хода на писането, идеята се насочи към това, че тази генерализация е опит да се разберат връзките между хората където тези които ни нараняват са ясно очертани и разпознаваеми. Като заключение, ако проследим линията – оригинална идея (само-вглъбеност), към само-вглъбеност на обществото в ситуация на неяснота (втората световна и културата след това), до съвременния опит да подредим човешките взаимоотношения, където се опитваме да избегнем партньор чието поведение е нарцистично. Тази история изглежда като нов начин да се справим с нещо което тормози човечеството от доста по-отдавна – непоносимата сложност и непредвидимост на реалността. Модерният нарцисизъм, не описва хора, а опита ни да направим отношенията по-прости отколкото са.