„Нямам търпениеда чуя какво ще кажа.“ – Уилфред Бион

Така Бион започва лекция в чест на Франц Алекзандър. Публиката се смее, без да осъзнава, че той е напълно сериозен. На пръв поглед подобно изявление изглежда странно, особено щом няма за цел да разсмее, а изразява начина, по който според него терапевтът е добре да присъства в сесията.

Уилфред Бион е британски психоаналитик, израснал в Индия. Един аспект от работата му е посветен на мисленето. Интересното е, че в неговото разбиране мислите са нещо, което съществува в ума ни, а мисленето е механизмът, с който се опитваме да се свържем с тях. Можем да си представим паралел между играчки и игра. Едно дете в стая, пълна с играчки, трябва да открие какво може да прави с тях – и започва да играе.

Другата идея, към която цитатът препраща, е тази за паметта и желанието. Според Бион специалистът трябва да се откаже от спомени за пациента и от желания към работата в терапията. Сякаш всяка сесия е първа среща. Така остава повече място за пациента и неговите преживявания. Интересно е, че този отказ провокира тревожност у терапевта – той остава без това, което е свикнал да използва, за да „знае“. Но отказът носи и свобода, и креативност – няма риск да се води пациентът към готова представа за него, към формулировки и заключения – вместо това се оставя пространство нещо ново да се роди. Отказът от памет и желание е отказ от определен вид знаене. Отказ от опита да се вкара пациентът в рамката на предварителна картина – рамка, която сама по себе си е „желание“.

Трудно е човек да си представи такова взаимоотношение. Начинът, по който порастват децата, оформя неминуемо известна доза очаквания – било директно („искам да си отличник/отличничка“), било по-скрито. Тези очаквания вероятно имат и своя положителна роля – дават посока, задават цел. В предлаганото от Бион, това отсъства. Без ясна структура, посока и идея за това какво е било, се питам какви емоции се зараждат в терапевта и пациента. Уплашени ли са от неяснотата – и лошо ли е това?

Има един любопитен откъс от „Смея ли да безпокоя вселената?“ -книга в памет на Бион, съставена от Джеймс Гротстийн, който описва една от сесиите си като негов пациент:

– „Мисля, чеуспявам да следя мисълта Ви.“

– „Да… От това се страхувах.“

Тази нагласа отново връща към паметта и желанието – и към функцията на отказа от тях, за да се отвори пространство човек да изследва не това, което мисли терапевтът, а своя собствен отговор на това, което чува.

Смисълът на тази статия не е да посочи „правилна“ нагласа, нито да идеализира объркването, а да предложи играчки – като онези от метафората – с които човек може да се заиграе. Не е нужно веднага да приемаме или отхвърляме идеята. Можем да я „облечем“ като дреха – не за да решим дали ни стои добре, а просто за да усетим какво се случва, когато я носим за малко.