Съобщение за успех
Съобщение за грешка
Искаме да обърнем внимание на разпространяването на едно разбиране за хиперактивността в популярната култура, което прави впечатление от известно време насам. По-конкретно от 2021 в България, отбелязано с издаването на книгата „Разпилян ум“ на Габор Мате на български. Книгата за първи път е издадена 1999, но чак скоро идва в България. Така или иначе, темата се популяризира и на запад от сравнително скоро. Причината да искаме да обърнем внимание на това, е защото, като клинични психолози, смятаме за важно информацията свързана с психичното здраве, да е освен разбираема, така и достоверна.
В следващите редове ще коментираме основните твърдения в книгата и тяхната научна достоверност, до колкото ни е възможно.
В самото начало – описанието на книгата (английското издание от 2019) гласи следното „Scattered minds explodes the myth of attention deficit disorder as genetically based – and offers real hope and advice for children and adults who live with the condition”. В превод – „Разпилян ум взривява мита, че разстройството с дефицит на внимание е генетично базирано – предлага истинска надежда и съвети за деца и възрастни които живеят с това състояние“
Като начало езика внушава сензация, говори се за „взривяване на мита, че разстройството с дефицит на внимание е генетично базирано“. Генетичната компонента на това разстройство обаче е доста детайлно и пространно изследвана. За справка ето няколко от изследванията:
Grimm, O., Kranz, T.M. & Reif, A. Genetics of ADHD: What Should the Clinician Know?. Curr Psychiatry Rep 22, 18 (2020). https://doi.org/10.1007/s11920-020-1141-x
Nikolas, M. A., & Burt, S. A. (2010). Genetic and environmental influences on ADHD symptom dimensions of inattention and hyperactivity: A meta-analysis. Journal of Abnormal Psychology, 119(1),1–17. https://doi.org/10.1037/a0018010
Според тези изследвания, едното от които (Nikolas & Burt, 2010) цитира 79 други изследвания върху наследственосттана на разстройството с дефицит на вниманието, генетичната база съвсем не е „мит“, а установен факт.
В хода на книгата две неща правят впечатление – едното е аргументът, че средата е това което основно провокира разстройството с дефицит на вниманието, било то семейството или други социални фактори. Другото е как симптомите на разстройството са примесени с разкази от първо лице на доктор Мате за неговите преживявания. За да е обективно, важно е да се каже, че все пак той коментира как разстройството е комбинация от гени и среда, което отново има да се приеме с доза критика заради вече установената силна генетична компонента. Друго важно нещо е, че когато са смесени научни с лични истории има шанс читателите да се подведат по една стратегия в която разстройството обяснява всичко – от трудности в екзекутивните функции до тревожност и дребни странности.
Извън книгата – в медиите, доктор Мате редуцира доста сериозно разбирането за разстройството с дефицит на вниманието до механизъм за справяне, което създава изкривена представа, поне според научния консенсус към момента.
Пишем за това понеже съществува риск, информацията в книгата и медиите да създаде усещане у родителите, че те са виновни за хиперактивността на детето си. Подобно нещо се е случвало с работата на Бруно Бетелхайм и аутизма, където ученият твърди, че майката „хладилник“ прави детето аутистично. Това е отдавна отхвърлено, но в миналото е вменявало огромна вина у родителите.
Като заключение –разстройството с хиперактивност и дефицит на внимание има отдавна ясна и съществена генетична компонента. Емоционалните несгоди при хората които страдат от това нарушение не са причина за него – корелация има, но това не означава, че едното причинява другото, със същия успех можем да твърдим, че разстройството с дефицит на внимание води до по-големи трудности в социалния живот (Lugo-Candelas, C., Corbeil, T., Wall, M., Posner, J., Bird, H., Canino, G., Fisher, P.W., Suglia, S.F. and Duarte, C.S. (2021), ADHD and risk for subsequent adverse childhood experiences: understanding the cycle of adversity. J Child Psychol Psychiatr, 62: 971-978. https://doi.org/10.1111/jcpp.13352). Родителите нямат вина за трудностите надетето и биха могли да го подкрепят, така както те също заслужават подкрепа.
Да, хиперактивност при възрастни също има, и да, много е хубаво, че се говори за това, макар и по начин който може да води до заблуда понякога. Може така да изглежда начинът на едно общество се учи да говори за психично здраве.
Това с което се надяваме да сме полезни от психологичен център „Одисея“ е опит да информираме, без заемане на страна и с максимална обективност. Ако ви е интересна темата и знаете английски, можете да разгледате видеата в Youtube на Russell Barkley, изследовател на хиперактивността с доста дълъг опит и авторитет в областта.